В света на литературата понякога се срещаме с места, които не ни привличат с красота или романтика, а с тяхната суровост и безжизненост. Тези „пустоши“ – както ги наричаме – често остават незабелязани, защото не предлагат уют, топлина или надежда. Те са място, където времето сякаш е спряло, а човешките мечти и усилия изглеждат безсмислени. В книгата „Castigation“ на сина Султан Раев, която превеждам за Syracuse University Press, ние следваме група хора, които бягат от психиатрична клиника и поемат към Светата земя, преминавайки през безплодна пустиня. Тази пустош е парадоксално плодородна за разкрития и разбиране, макар и да не завършва добре за повечето от героите.

Обикновено, когато говорим за пустош, си представяме безкрайна суша или мразовита земя, която те поглъща. Но литературата ни показва, че всяка пустош има своята уникалност и тежест. Например, романът „Radiant Terminus“ на Антоан Володин, преведен от Джеферий Зукерман, ни пренася в постапокалиптична земя, резултат от ядрените бедствия след разпадането на фиктивния Втори съветски съюз. Там, сред разрушението, остават оцелели странни същества и хора, които, въпреки всичко, намират сили да се борят за живота си. Езикът на Зукерман е ослепителен и дори понякога забавен, напомняйки ни, че дори и в най-мрачните времена, хуморът може да бъде мощно оръжие.

Пътешествието ни води и към далечна КОЛИМА – забравена земя в Русия, която е символ на страдания и оцеляване, както разказва Жак Хюго-Баде в „Kolyma Diaries“. Той среща хора, които са преживели ужасите на затворите и са останали тук, за да разказват своите истории. Техният дух и енергия, въпреки всичко, излъчват странна положителност, която читателят усеща чрез превода на Антония Лойд-джоунс. Тази земя, макар и да е изпълнена с болка, крие и своята красота и сила.

Исландският роман „Oraefi: The Wasteland“ на Офеигур Сигурдсон, преведен от Литън Смит, ни въвлича в още по-непредсказуем и опасен свят. Там, където вулканите и ледниците създават постоянна заплаха, разказвачът се лута между реалността и измислицата, като историята се разпада и се пренаписва пред очите ни. Този свят е най-агресивният от всички, които съм срещал, и изисква от читателя да бъде внимателен и устойчив.

Понякога, обаче, пустошта не е физическа, а психологическа. В „Lojman“ на Ебру Оджен, преведено от Арон Аджи и Селин Гьокчесу, се сблъскваме с вътрешната пустота и отчаяние на героинята, която е затворена в изолирано място, борейки се с депресия и отчуждение. Тази история показва, че най-страшната пустош е вътре в нас, където всичко е застинало и безнадеждно.

Накрая, трябва да споменем и „Seeing Further“ на Естер Кински, преведено от Каролайн Шмид. Тази мемоарна книга ни разказва за една малка унгарска общност, която се бори да възроди киното и културата си, въпреки че времето и историята са ги оставили в застой. Тази „пустош“ е по-скоро вътрешна, свързана с паметта и желанието за връщане към живота. Тя ни напомня, че дори и в най-мрачните кътчета на човешкото съзнание, може да се намери светлина и надежда.

Литературата ни учи, че пустошта не е само място на разрушение, а и поле за разкрития. Всяка една от тези истории показва, че дори и най-неблагоприятните места крият своите уроци и красота, когато ги разглеждаме с отворен ум. Преводът е ключът, който ни позволява да преминем границите на езика и културата, за да видим света с нови очи. В крайна сметка, всяка пустош може да се превърне в пътешествие към себе си, ако сме готови да се изправим пред нея.